АКО успеех да стигна до моста, болката щеше да спре. Трябваше да стигна до моста и безнадежността щеше да свърши.
Това започна да минава като рефрен през ума ми - отново и отново, докато се носех по магистралата:
Стигни до моста и болката ще свърши.
Безнадежно е. Просто искам да умра. Стигни до моста.
Когато най-после стигнах до най-високата точка на "Таур Драйв", отбих колата и спрях. Бях толкова спокойна, толкова сигурна. Знаех, че това, което правя, е правилното нещо и чувствах мир, когато отворих врата, излязох от колата и тръгнах към парапета.
Когато стигнах до бетонният парапет чух някой да ме вика: "Госпожо! Госпожо!"
Не обърнах внимание на виковете, поех дълбоко въздух и... скочих.