Един висок мъж, с вид на благородник, окован във вериги, цели 13 години обикаля затворите на страната.
Първоначално е в Софийския затвор, следва този в Шумен. Най-тежко е пребиваването му в Белене. По-младите, които са били с него, са му помагали да изпълнява непосилните за годините и физиката му норми. Но той им помага със своя висок дух и мъдри съвети. Следват затворите в Пазарджик и Стара Загора. „Мислех си - право ли е да потвърдя пред света една лъжа и да се самообвиня, само и само да запазя кожата си. Цели 25 години като редактор на в. „Зорница", просвещавах моите абонати, учех ги на честност и почтеност, на добродетели. А сега, когато дойдоха изпитанията, да си служа с лъжа, та аз ще съборя всичко, което съм градил. Ще дам лош пример. Не. Реших, че е по-добре да увисна на бесилката, отколкото да живея като страхливец и подлец. Предпочитам смъртта пред едно морално падение."
Така Неофит Цаков придава смисъл и цел на своите страдания и мъки като излиза победител в тая неравна борба и тържествува над своите мъчители.
Делото се гледа при закрити врати през 1951 година.. В съда се държи достойно. Един от малкото, които не признават обвиненията и не моли за милост и снизхождение, заявявайки, че е вярващ човек и ще говори истината и само истината. Никога не е бил шпионин, на чужди каузи не се е продавал, безкрайно е обичал България и винаги се е стремял да й служи всеотдайно. Това са последните му думи пред съда.
Той спазва дисциплината, но компромиси не допуска. Отказва да изнася политически доклади с обяснението, че не може да говори неща в които не вярва. Отказва да лъжесвидетелства в един политически процес, като остава верен и на тази божия заповед. Няколко години води курсове за ограмотяване на затворници.